Това движение не е усилие за износ на хаитянската култура към света.
Това не е хаитянско движение, американско движение или движение, принадлежащо към която и да е нация, етническа принадлежност, религия, политическа философия или култура.
Започва с нещо много по-просто и много по-лично:
Благодаря.
Роден съм с хаитянски корени и това наследство винаги ще бъде част от моята история. Чрез моята музика, особено Компа, хаитянската музикална култура естествено пътува с мен.
Но Америка също е съществена част от историята ми.
Америка е мястото, където бях отгледан, където бях образован, където изградих кариерата си и където получих възможности, които в крайна сметка ми позволиха да премина отвъд границите му и да преживея по-широкия свят.
Този принос трябва да бъде признат с благодарност.
И докато пътувах, страна след страна и град след град ме посрещнаха.
Понякога това посрещане беше важно. Понякога беше просто човек, който казваше здрасти.
Усмивка. Ръкостискане. Храна. Бизнес среща. Разговор. Хотелска стая след дълго пътуване. Чужденец, предлагащ насоки. Семейство, което отваря врата. Град, който ми позволява да изживея друг начин на живот.
Всяка среща стана част от пътуването ми.
Ето защо тази инициатива започва като един художник, който се връща назад през пътешествието на живота си, за да благодари на хората и местата, които го приветстват по пътя.
Да не казвам на тези страни каква трябва да бъде тяхната култура.
Да не заменя тяхната култура с моята.
Да не изнасяме самоличността на една страна в друга.
Но да кажа:
Благодаря, че ме приехте.
Благодаря, че ми позволихте да опозная страната ви.
Благодаря ти, че стана част от живота ми.
От лична благодарност до световна благодарност
Първата глава трябва да започне с местата, които имат истинска връзка със собствения ми живот.
Това са места, в които посетих, живеех, работих, пътувах или си спомням, заради хората, които срещнах там.
Тази автентичност има значение.
Не трябва да се преструваме, че имам лична връзка с всяка страна по света, когато нямам.
Вместо това, започваме с истината.
Това са местата, които докоснаха живота ми.
И аз се връщам, чрез музика, разказване на истории, приятелство, културна признателност и благодарност, за да ви благодаря.
Но това е само началото.
След като тази традиция се установи, кръгът може да расте. Други държави могат да участват. Други градове могат да участват. Други артисти могат да участват. Други семейства могат да участват. Други поколения могат да участват.
В крайна сметка, първоначалното лично пътуване може да се превърне в нещо много по-голямо:
Международна седмица на благодарността
По една седмица всяка година, когато човечеството е насърчавано да помни хората и местата, които ни помогнаха по време на нашите пътувания и просто да каже: Благодаря.
Чрез музика. Чрез храна. Чрез изкуството. Чрез приятелство. Чрез разказване на истории. Чрез културен обмен. Чрез общественополезен труд. Чрез ръкостискане. Чрез телефонно обаждане. Чрез посещение. Като си спомним някой, който ни е помогнал преди години. Чрез една страна, признавайки друга. Чрез едно поколение благодаря на поколението, което е било преди него.
Изразът може да се промени. Принципът трябва да остане: Благодарност.
1000-годишна традиция
Амбицията не е да се създаде събитие, което изчезва, когато основателят му го няма.
Амбицията е да се установи традиция.
Моето поколение започва. Следващото поколение го носи. Децата им го носят. И поколенията след тях продължават да го носят.
Мандатът е прост:
През следващите 1000 години, всяка година по една седмица, за да кажеш "благодаря" на света.
Бъдещите поколения трябва да бъдат свободни да адаптират музиката, технологиите, езиците, градовете, тържествата и методите на участие към своето време. Те не трябва да бъдат задължени да подражават на основателя. Те трябва да бъдат помолени да запазят принципа.
Спомни си откъде си дошъл. Спомни си кой ти помогна. Спомни си местата, които те приветстваха. И кажи благодаря.
Технологията ще се промени. Музиката ще се промени. Страните могат да се променят. Градовете ще се променят. Поколенията ще се променят. Но благодарността не е остаряла.
Ролята на културата
Всяка участваща държава трябва да бъде насърчавана да представи собствената си култура.
Когато посещаваме Сенегал, трябва да слушаме Сенегал. Когато посещаваме Китай, трябва да слушаме Китай. Когато посетим Мексико, трябва да опознаем Мексико. Когато посещаваме Белгия, трябва да ценим Белгия. Когато посещаваме Холандия, трябва да ценим Холандия. Когато посетим Америка, трябва да признаем приноса на Америка за пътуването.
И когато Хаити се празнува, Хаити също трябва да се празнува автентично.
Компа остава част от артистичната ми идентичност, но трябва да функционира като музикален глас, пътуващ в приятелство, а не като декларация, че движението принадлежи на Хаити.
Принципът е реципрочност:
Нося си песента. Споделяш песента си. Ние се слушаме един друг.
Това е културен обмен.
Американското място в историята
Америка заслужава изрично признание.
Не трябва да изглежда, че международното пътуване се е материализирало без основата, която е направила по-голямата част от това пътуване възможно.
Америка беше мястото, където бях отгледана и образована. Там изградих кариера. Той предоставя възможности, от които международните пътувания и международните отношения стават възможни.
Следователно благодарността към Америка не е бележка под линия. Това е част от основателната история.
По подобен начин благодарността към Хаити остава част от историята, защото наследството, семейството, паметта и Компа помогнали на художника, който в крайна сметка пътувал по този свят.
Тези истини не се конкурират помежду си. Те принадлежат към един и същи живот.
Никоя страна не притежава благодарност
В крайна сметка, Международната седмица на благодарността трябва да принадлежи на човечеството.
It should never become: “Haiti thanking the world.”
It should never become: “America thanking the world.”
It should never become: “TimTim.Live teaching the world gratitude.”
Основателната история е просто:
Един човек решил да се върне и да благодари на света, който помогнал за оформянето на живота му.
След това поканил и други да направят същото.
Ето как нещо лично може да стане универсално.
Обещанието на Основателя
Не мога лично да благодаря на всеки човек, който ми е помогнал. Не мога да върна всяко ръкостискане. Не мога да запомня всяко лице. Не мога да преосмисля всеки разговор.
Но мога да си спомня какво означаваха тези срещи.
И мога да създам нещо, което казва от мое име: не съм забравил.
В страните, които ме приеха: Благодаря.
В градовете, които ме посрещнаха: Благодаря.
За Америка, която ми даде възможност да изградя живот, да създам кариера и да пътувам: Благодаря.
За Хаити, чието наследство и музика остават в моя артистичен глас: Благодаря.
На непознатите, които се усмихват: Благодаря.
За хората, чиито имена вече не помня: Благодаря.
За тези, които просто са казали здрасти: Благодаря.
И на поколенията, които ще наследят тази традиция:
Моля, продължете.
Не и за мен. Нито за една страна. Нито за една култура. Но за човечеството.
1000-годишният Мандат
Веднъж всяка година, за една седмица, не забравяй.
Помни хората. Спомни си местата. Спомни си възможностите. Спомни си добротата. Спомни си пътуването.
Тогава кажи: Благодаря.
И когато вашето поколение приключи, предайте тази отговорност на следващото.
В продължение на 1000 години.
И може би, когато тези 1000 години са минали, друго поколение ще реши, че благодарността заслужава още хиляда.